Проф. Петров, Вие сте застъпник на ранната интервенция при CC3, кои са моментите, които България пропуска на фона на разгърната интервенционална мрежа, и какво следва да залегне като спешна стъпка в Националния кардиологичен план?
– Всъщност стъпките са много. Ние не без основание даваме един от малкото позитивни примери в България, че именно разгънатата мрежа на инвазивната кардиология позволи да бъдем истински шампиони на европейско ниво по ранно обхващане и изключително ефикасно лечение на пациентите с остър миокарден инфаркт. За съжаление, други такива изключително свързани с много висока смъртност диагнози са аортна дисекация, белодробна емболия и мозъчен инсулт, които е необходимо да се лекуват в сходен спешен порядък, т.е. отново с модерни ендоваскуларни методи, но не са до такава степен обхванати от мрежата. Има множество причини това да не се случи. Една от основните е липсата на финансиране на необходимите интервенционални технологии и съответните имнланти. Това са комплексни интервенции, които изискват мултидисциплинарна колаборация и съответно мултидисциплинарна оценка, която се базира именно на технологии – висока технология в областта на образната диагностика, висока технология в областта на клиничната оценка и хемодинамичната оценка. Тоест имаме още какво да правим като държава на национално ниво, за да бъде това рутинно лечение, а не пациентите да се налага да бъдат карани на 300 километра от мястото, където им се е случил инцидентът, било то мозъчен инсулт или аортна дисекация, за да може да получат някаква помощ. Съвсем умишлено казвам „някаква“ в критичен аспект, защото когато се изпуснат няколко часа, при тези диагнози вече интервенцията е или безпредметна, или неуспешна.
Казахте мултидисциплинарен екип и иновативна апаратура. Това означава, че в момента в България има 1-2 места, където то8а да се случва, така ли?
– Точно така. Проблемът с инсултите е наболял в световен мащаб, не само в България. Но в Чехия например имат 1200 ендоваскуларни интервенции на пациенти с мозъчен инсулт през миналата година. Не знам дали имаме адекватна статистика, но в разговор с колеги разбирам, че през миналата година в цяла България са били някъде към 80 – 85. Разликата е покъртителна, тя е повече от десетократна. И съвсем умишлено не сравнявам нашите числа с американските или с френските, защото тогава ще разберем, че разликата е още по-убийствена.
В рамките на презентацията си на конференцията на ДКБ и „Капитал“ Вие представихте два изключително тежки и благодарение на ранното лечение с ендоваскуларни методи успешни случаи на млади хора, които са били на косъм да загубят живота си. Какво трябва да се промени, за да бъдат те откривани преди острия инцидент?
– Точно така. Един от акцентите на нашата дискусия беше именно скринингът (образен и генетичен), който е абсолютно задължителен за откриване на пациенти в ранни стадии на заболяванията, като по този начин могат да бъдат предотвратени усложнения. При някои хора имаме категорично участие на генетични фактори и именно това, да речем, при една пенетрация около 25% при аортна дисекация има много по-голяма сигурност, че можем да обхванем навреме роднините по първа линия.
Ние вече имаме данни за тяхната фамилна обремененост, т.е. скринингът няма да бъде напосоки и ще бъде абсолютно целенасочен с голяма вероятност за откриване в ранните стадии. Това в България, разбира се, не се прави въпреки нашите усилия – още преди 5-6 години съм заговорил за генетичен скрининг на фамилиите на роднините по права линия, които са преживели ендоваскуларно и хирургическо лечение. Тоест, когато имаме остър клиничен инцидент (аортна дисекация и аортна аневризма), това изисква или хирургическо, или ендоваскуларно, или хибридно, т.е. включващо и двата метода, лечение. Такива пациенти и техните роднини по възходяща и низходяща линия (майка, баща, чичовци, лели, братя, сестри и деца) трябва да бъдат изследвани. На конференцията споменах, че на нас ни е омръзнало да срещаме млади пациенти, които да ни споделят, че имат баща или чичо, починал на 45 години, и конкретният пациент идва отново на 45 години и ние (здравната система) го виждаме за първи път, при положение че ако му е обърнато внимание, защото е по права линия роднина на пациент, който е имал преждевременно нарушение, индикация на сърдечно-съдово заболяване, той можеше да бъде обхванат от здравеопазната система навреме и да бъде предпазен от инциденти. И ето в този аспект са усилията на нашето дружество, на Дружеството на кардиолозите в България, за ранно обхващане, което значи, че още в предклиничната фаза, ако се обхващат тези хора, съвсем умишлено не казвам „пациенти“, казвам „хора“, те могат да бъдат обхванати от профилактични мерки, преди да станат в буквалния смисъл на думата пациенти.
– Това е абсолютно необходимо. До 18 години те са много добре ежегодно проследявани от колегите детски кардиолози и като навършат 18 години, тъй като отпадат от полезрението на педиатричната помощ, реално погледнато, увисват във въздуха. Именно заради тази порочна практика ние посрещаме млади пациенти с нарушения, тоест пораснали деца, които са били оперирани, да кажем, между 5-ата и 15-ата си година по повод вродена сърдечно-съдова аномалия. Това, че са успешно оперирани, не означава, че са излекувани, тъй като обикновено, когато имаме такива генетични нарушения, т.е. вродени сърдечносъдови малоформации, те не са единични, а са множествени и не са свързани само с една сърдечно-съдова територия. Когато има вписано нарушение в генетичния код, всички клетки носят генетичните нарушения и това не значи, че след операцията генетичното нарушение в останалата част на аортата е излекувано. Не, не е. Затова например пациенти, оперирани в детска възраст поради коарктация (стеснение) на аортата или бикуспидна аортна клапа, в по-късна фаза получават дисекация и аневризми на аортата, с които ние се борим, когато имат остър аортен синдром. И именно такива пациенти могат да бъдат обхващани и трябва да бъдат изпращани много по-навреме.
-Като член на Столичния общински съвет бихте ли станали двигател за пилотно въвеждане на елементите на Националния кардиологичен план по европейски модел и с какви действия? Смятате ли, че останалите общини те Ви последват?
– Едното действие ще бъде приложено първо като пилотен проект в някаква локалност и след това – на национално ниво. Разбира се, за да бъде приложен на национално ниво както Националният онкологичен план, така и Националният план за сърдечно-съдови заболявания, имаме нужда те да бъдат взети на употреба от Министерството на здравеопазването. Ние сами като професионална група можем да съдействаме, да съветваме и т.н., но не можем да наложим този план за употреба от здравеопазната система. Това трябва да бъде, бих казал, политическо държавническо решение.
Едно е ясно – имаме нужда от действие в голям мащаб. За да излезе България от блатото на най-засегната и най-страдаща страна от сърдечно-съдови заболявания и сърдечно-съдова смъртност, ние имаме необходимост от мерки, които изискват решения и действия. Стига с пожелателното мислене. Крайно време е наистина да се вземат решения на национално ниво. Включително и решения от гледна точка на една друга изключително важна тема, по която ние изоставаме – ранната кардиопулмонална ресусцитация (животоспасяваща интервенция при пациент в безсъзнание, без пулс и дишане) и дефибрилация при внезапна сърдечна смърт.
Вие лично се преборихте да има дефибрилатори на публични места в София?
– Аз съм се преборил в много локален аспект. Това трябва да стане национална практика, не трябва да има оазиси, а навсякъде без никакво изключение училища, села, градове, предприятия, институции – няма значение къде, да има дефибрилатори. В Италия и Япония например работодателите са задължени да обучат най-малко 10% от служителите, било то работници или директори, няма значение какъв си и няма значение дали си чистач или медицинска сестра, за работа с тях. В момента Дания достига 15% обучение на населението и там живеят около 700 хиляди обучени за даване на първа помощ – сърдечен масаж, обдишване и ранна дефибрилация. Това, че ние на територията на Софийска община сме инсталирали 9-10 дефибрилатора и сме обучили вече близо 100 служители за работа с тях, трябва да се случи навсякъде. И това трябва да бъде цел. Все още, за съжаление, е цел само на една шепа ентусиасти, които направихме Български съвет по ресусцитация.
